История на град Асеновград

Асеновград се гордее с хилядолетно културно-историческо наследство. Сполучливото съчетание на планината с равнината, мекият климат, плодородната почва, както и фактът, че тук е входът на най-удобния проход през Родопите, свързващ Тракия с Беломорието, са причина Асеновград и районът около него да бъдат заселени още от най-дълбока древност.

Един от най-интересните праисторически обекти на територията на община Асеновград се намира в с. Долнослав в местността Лопките. Там е разкрит и проучен първият и единствен досега в България и света неолитен култов център, който с дейността си е обслужвал религиозните и други духовни потребности на праисторическите жители на цяла днешна Южна България.

По археологически данни в очертанията на днешния град е съществувало тракийско селище, продължило своя живот и през римско време. Няма сведения за името на античния град.

Много са паметниците, останали от траките, които илюстрират богатата им материална и духовна култура. Изключително интересни както за специалистите, така и за туристите са тракийските скални светилища. Най-загадъчното от тях е светилището на Баланташ, съществувало от халщата до късната античност. В района на Асеновград са открити четири светилища на Тракийския конник - най почитаното от траките божество през римската епоха.

През средновековието Асеновград споделя бурната съдба на региона и превратностите в борбите между България и Византия, като многократно сменя господарите си. За първи път името Стенимахос се среща в Устава на Бачковския манастир, съставен през 1083 г. по нареждане на Григорий Бакуриани - византийски военачалник и основател на Бачковската обител. По негово нареждане в града се изграждат странноприемница и крепост за защитата му. По-късно в летописите на кръстоносните походи селището е споменато като Станимако, Естанимак и Скрибенцион.

През 1230 г., след битката при Клокотница, цар Иван Асен II укрепва и разширява силната станимашка крепост Петрич. Той увековечава това свое дело с надпис, издълбан на една скала над входа на крепостта, която по-късно е наречена Асенова, а Станимака е преименувана през 1934 г. в Асеновград.

След войната градът остава в пределите на Източна Румелия и се обособява като отделна административна единица. По време на Съединението на България на 6 септември 1885 г. жителите му участват в отряд, наброяващ повече от 2000 души.

Славата на Асеновградския край като сакрален център, оформил се през античността, е доразвита от настъпващата християнска религия и култура. Синкретизмът между заварените култове и новата вяра облекчава ранния период на приспособяването към нея. Църквите и манастирите са призвани да осъществяват непосредствено духовното преустройство и затова започва тяхното усилено изграждане.